Балджийте 1: Наследница съм на три стари Слатински рода – Балджийте (Чучуците), Ташочките и Стойковите

Разказва Виолета Златанова (Григорова)

Обикновено, когато някой разказва за своя род, винаги започва от дедите си. А аз реших да започна своя разказ от своята прабаба Латинка Димитрова Маринова (Дюлгерова), известна като баба Лата Ташочка и да изкажа благодарност към нея и нейната памет, за грижите и обичта, с които ме обсипваше. Тя беше човекът, който успя да вдъхне у мен любов към моя род, към моите корени с интересните си разкази за предците ми.

Спомням си, като малка, тя често ме вземаше със себе си, когато трябваше да отиде някъде из Слатина. Хората, които срещахме я познаваха и поздравяваха. Беше мъдра и строга жена, ползваше се с голямо уважение в квартала. У дома при нея често идваха много хора, някои за съвет, други да я видят и да си поприказват. Винаги се опитваше да ми обясни, кой ни е от рода. Сега осъзнавам, че почти всички хора в някогашна Слатина са били свързани с някакви роднински връзки, сватове, кумове, кумци и затова всички са се познавали.

При баба Лата често идваше Любчо, както тя го наричаше – етнографа Любен Грозданов (вече покойник). Баба Лата беше сладкодумен разказвач и Любен Грозданов с часове записваше от нея песни, обичаи, приказки, истории и интересни случки. Често я канеше, като почетен гост на фолклорни събития. С голямо вълнение си спомням посещението ни шопския събор в Подуянското читалище. Това е било преди 1970г, защото още не ходех на училище.

Моята прабаба Латинка е родена през 1888 г. и умира през 1972 г. Тя е дъщеря на Димитър Дюлгеров от рода Ташочки и на Еленица от рода Стойкови. Два заможни и уважавани рода. Ташоците са живели на югоизточния бряг на Слатинската река, а Стойковите от западната страна на реката в близост до наскоро откритите нови археологически разкопки на древно селище. Дядо Димитър Дюлгеров е бил известен, като Майстор Митар. Той е направил иконостаса на старата слатинска църква „Св. Мина“ , в която се е крил Васил Левски. Църквата е построена през 1872 г. от външната и страна има вграден надпис, където са изредени имената на майсторите строители. Там е написано и името на майстор Митар. Снимка с неговия портрет е закачена в църквата на задната стена в ляво до вратата. (За съжаление от дълги години църквичката е затворена за посещение и аз не успях, да я видя отново и да я заснема. Баба Еленица е била много умна и начетена за своето време жена. Говорела е свободно турски език. Разказвала е на децата си, как турците насила са ги накарали да присъстват на обесването на Васил Левски. Тогава тя е била бременна със сина си Стоилко. Семейството е имало един син Стоилко и три дъщери Гина, Латинка (Лата) и Христина (Риза).

Синът Стоилко имал двама сина Асен и Боян и една дъщеря Цветанка. Тя се омъжила в Слатина за Веселин (Циле) Господинов. Те са имали три деца, двама сина и една дъщеря Надка, която се омъжила също в Слатина за Венко от Найденовите. Имат две дъщери Зюмбулка и Лидия. Асен Дюлгеров има една дъщеря Мария Дюлгерова.

Гина се омъжва в далечното за онова време село Биримирци, сега квартал Бенковски.

Христина (Риза) си построява къща в кв. Гео Милев. Има една дъщеря Мария (Мичето).

Латинка е моята прабаба. Родена е през 1888г. На Старата Слатинска чешма тя е избрана за невеста от прадядо ми Григор.

Старата (Байковата) чешма се намира под сегашната улица Гео Милев в близост до блока със сладкарница Неделя. Водата и е била много студена и пивка. Въпреки, че е имало много кладенци в селото, хората са предпочитали да пият от нейната вода. На тази чешма момците са ухажвали момите, напивали са им менците и стомните, а момите са им давали китки и са си давали думи да се вземат. Според легенда нощем на чешмата идвали самодиви.

Когато ходех на предучилищна (забавачка) в 74 ОУ в Слатина през 1967г. нашата учителка др. Станимирова организира много мили и вълнуващо тържество на чешмата. Всички деца бяхме облечени в народни носии. Присъстваха много възрастни хора от квартала. Аз бях избрана да изиграя роля на мома на която напиват менците. А момъкът беше моят съученик синеокия Цветан, който беше най-хубавото момче в групата. За това тържество прабаба Латинка ми подари стара семейна реликва. Сребърна гривна, която тя имаше от своята майка, а тя от своята. Баба Лата имаше общо осем правнуци, а аз бях нейната първа и единствена правнучка и трябваше да продължа семейната традиция. Тази гривна предадох на дъщеря ми, която ще я предаде нататък.

На Старата чешма прадядо ми Григор избира за невеста синеоката Латинка, моята прабаба. Там те си дават дума да се вземат.

Прадядо ми е Григор Димитров Маринов, наричан Глиго Чучука. Той е най големият син на Димитър (Мито) Маринов Балджийски. Дядо Мито е най-малкото от деветте деца на Марин (Маринко) Иванов Балджийски. Семейството е имало пет сина и четири дъщери. Имал е огромен двор, който е започвал между сегашни блокове с ДСК и Сладкарница Неделя и е достигал до реката. Разделя двора между трима от синовете си. На двама от тях дава имоти около реката в северната част на Слатина. По късно при създаване на градоустройствения план на София и изграждането на улиците в Слатина, настъпват значителни изменения в парцелите. Дядо Мито остава в бащината къща, а в съседния двор си построява дом неговия брат Ангел, когото всички наричали Геле. Той поставя началото на фамилия Гелеви. Синът му Манол е първи братовчед на моя прадядо Григор. Синовете на дядо Манол и баба Гюра Стоил, Георги и Велин са втори братовчеди на моя дядо Велин. Техните деца Иван, Венета, Цветанка, Велин и Боби са трети братовчеди на моя баща Славчо.

Прапрадядо ми Димитър (Мито) Маринов Балджийски е роден през 1852г. Той е последният, който носи тази фамилия. По незнайно каква причина неговите деца имат фамилия Маринови. За всяко следващо поколение, за фамилия на внуците са записвани имената на техните дядовци. Така за съжаление не достига до нас фамилията Балджийски и изчезва завинаги.

Дядо Мито е бил дребничък и много пъргав човек, умира на 103 години. До края на живота си се е грижил за своя бостан, цяло лято той живеел на бостана, и от неговите дини и пъпеши нямало по вкусни на пазара. Наричали са го Мито Чучука, а от там и неговия род Чучуците.

Така и не успяхме да научим какво означава думата „Чучук“. Най вероятно, това е някаква турска дума произнесена неправилно, за която имаме две предположения:

1.Kючук - на турски език „малък“

2.Чоджум - на турски език „дете“

Дядо Мито се жени за баба Люба от Подуяне. Имат трима сина Григор, Иван и Божил и две дъщери Кръстана и Гълъбина.

Григор е най големият син, той моят прадядо. Той е роден през 1884г.

Вторият син Иван (Ване) и жена му Магда имали син Цветан и дъщеря Вера омъжена в Подуяне. Синът Цветан е бил известен в Слатина, като Цене Далаверата с жена му Сеферинка имали дъщеря Ягодинка омъжена в Слатина за Цветан Божилов, с когото имат син Ивайло, синът им Борис (Боре) има син Цветан.

Третият син Божил (Божко) се жени за Дена Тасева от Бозаджиите. Имали са син Ангел и дъщеря Севдалина. Тя се омъжва за Стоян Тодоров (Пугара) , който е убит по много жесток начин. За съжаление от слатинец, който си е излежал присъдата в затвор. Севдалина остава много млада вдовица с малък син Асен. Асен е имал син Калоян и дъщеря Силвия. Бащата и синът са покойници. Синът на дядо Божко Ангел Митев се жени за Грозда (Оцка) от Илчовите. Имат син и дъщеря. Дъщерятa Денка е била омъжена за слатинеца Велин Атанасов (покойник) от Калковци, имат син Илиян и внуци Деница и Велин. Синът Кирил има дъщеря Инна и двама внуци.

Едната дъщеря на дядо Мито - Гъла се омъжила за Велко Божилов от Дървеница. Имали са син Георги и дъщеря Мирка.

Другата дъщеря Кръстана (Къца) се омъжила за Илия Златков от с.Желява Софийско. Построяват си къща в кв. Хаджи Димитър. Имат три дъщери: Стоилка, Цветанка и Павлина.

Когато децата на дядо Мито се задомяват по примера на своя баща разделя нивите между децата си. За себе си оставя малко ниви в землището на Слатина : местностите Къра, Полигона, Делийските, Борисовата градина, които, по-късно са отчуждени. Големият двор разделя между синовете си. Той се простирал между южните части на сегашните бл.17 и бл.18 и паркинга между ул. „Циклама“ и ул. „Теменуга“. След изграждането на ул. „Червена армия“ и ул. „Циклама“ парцелите са разкъсват и разделят. Дядо Мито остава при най големия си син Григор.

Моите прадядо Григор и прабаба Латинка се женят през 1909 г. Като зестра прабаба ми донася ниви на Летището, Стубела, Дружба, Хр. Ботев, ПЖИ, Мусагеница, Русоляко. Дядо ми Григор е имал ниви в Дружба, Крушите, Търницата, Крайното, Делийските, Стубела, Къра и на Летището. Семейството е било заможно. Имали са много добитък, за който са се грижели ратаи. Доставяли ли са мляко с кабриолет в София по домовете, имали са много редовни клиенти. Произвеждали са качествено масло и сирене. По време на жътва са наемали жътвари от с. Бистрица, с. Железница и Самоковските села. През 1911г. си построяват собствен дом, голяма едноетажна къща с дебели и високи стени. Половината къща се ползвала за живеене, а в другата е имало кръчма и магазин. Тази къща е родния дом на дядо ми, на татко, на брат ми и на мен. През 80- те години отчуждиха двора ни и събориха дома ни. Днес там се намира паркинг- на ул. „Циклама“.

Прадядо ми Григор е бил умен и уважаван човек и съселяните му го избират за кмет на с. Слатина. По време на неговия мандат започва изграждането на Слатинската църква „Св.Троица“ – Манастира до зала Фестивална. Всички жители на Слатина са участвали много активно с пари и труд за изграждането на храма. Голяма част от средствата са дарени от баба Линка, много известна ясновидка и гадателка. За строежа на Манастира кметът Глиго Чучука, организира извозването с волски каруци на строителни материали пясък и камъни. Храмът е завършен и осветен през 1943г

В семейството на Григор и Латинка се раждат три деца, две дъщери Русенка и Гергина, и един син Велин - моят дядо. (Името Велин е едно от най често срещаните имена по онова време в Слатина)

Русенка родена през 1910 г. Омъжва се за своя съсед Раде Йорданов от Костовите. През 1936 г. се ражда синът им Методи (покойник), съпругата му Сара е от Казичене. Има двама сина Румен и Росен.

Гергина родена през 1921 г. Омъжва се за Недялко Величков от с.Желява Софийско. Построяват си къща на Редута. Имат дъщеря Станка и син Григор. Станка и съпругът Христо имат двама сина Георги и Николай, една внучка и двама внука. Съпругата на Григор - Ани е от Подуяне. Имат двама сина Николай и Любомир, две внучки, двама внука и се радват на правнук и правнучка.

Дядо ми Велин Григоров Димитров е роден на 07.08.1914г. Красив и много елегантен мъж. Среден на ръст, със зелени очи и черна чуплива коса. Винаги е бил облечен с костюм и вратовръзка. Носил е бомбе и бастун. Момичетата от Слатина много са го харесвали, но нито една от тях не успява да плени сърцето му. През 1937г. с приятели случайно попада на събор в далечното за тогава с. Челопечене, сега квартал на София. Там вижда баба ми Неделя (Делка) висока, стройна, зеленоока и тъмно руса. Поискал да ги запознаят. И двамата се влюбили от пръв поглед. Уговорили се да се срещнат след няколко дни на Женския пазар в София. Баба ми пристигнала на пазара придружена от мъжа на по голямата си сестра. Двамата се видели и поговорили и тогава баба ми му пристанала. Дядо взел такси, което ги закарало до Слатина. Скоро след това вдигнали сватба и се венчали. Свързвала ги е голяма и силна любов. Дълги години след смъртта на дядо, баба винаги говореше за него с голяма обич. За да издържа семейството си, дядо ми започва работа в една печатница в София, като книговезец. По онова време много млади мъже от Слатина са тръгвали всяка сутрин много рано за да стигнат пеша до старото колело на трамвая на ул. „Иван Асен“ и от там да продължат за работа в града.

В семейството на баба Делка и дядо Веле се раждат две породени дечица. През ноември 1938 г. леля ми Иванка и на 08.11.1939 г. моят татко Славчо. Баба ми и дядо ми не са можели да избират имената на своите деца. По онова време само кръстниците са избирали имената на новородените деца.

Избухва Втората световна война, за семейството настъпват трудни времена. По време на бомбардировките над София (1939-1943), баба ми неколкократно е евакуирана с малките си деца в Старопланинските села Елешница и Желява. Дядо ми е мобилизиран. Семейството е споходено от голямо нещастие и претърпява тежка загуба. Малката им дъщеричка се разболява от скарлатина и умира на 6 годишна възраст. Баба ми и дядо ми са съкрушени.

Годините след 09.09.1944г. са много трудни за семейството и родът. Прадядо ми и прабаба ми са принудени да затворят кръчмата и магазина. Въпреки съпротивата следва насилствената колективизация. Раздялата със земята, с добитъка (крави, коне, овце) се отразява много тежко. Един по един започват да умират мъжете в семейството. През 1955 г. умира дядо Мито, през 1956 г. умира дядо Григор, през 1957 г. неговият брат Иван и през 1959 моят дядо Велин само на 45 години. Тогава моят татко е войник в далечната Нова Загора. Много скръб, много болка, но жените в семейството - прабаба ми Латинка и баба ми Делка доказват колко са силни и че могат да се справят със всичко.

През 1960 г. моят татко се запознава с майка ми Боби. Двамата сключват брак на Коледа същата година. Аз съм родена през декември 1961г. Брат ми Валентин е роден през март 1965г. Имахме щастливо и безгрижно детство. Израснахме в къща с голям двор. Играехме на воля по улиците на Слатина с връстниците си, зимата се пързаляхме с шейни. Домовете не се заключваха. Хората се познаваха и си имаха доверие. Помагаха си при нужда. Цареше една особена атмосфера, която не може да се опише с думи. Много мили спомени имам и от нашето училище – 74 ОУ. За 24 май обирахме градините на бабите си и правехме венци от купища цветя. Имаше голямо тържество в двора на училището. От библиотеката на читалище „Светлина“ награждаваха учениците, прочели най-много книги. След това се отправяхме на манифестация в квартала. За която ни подготвяше любимата на много поколения учителка по физическо възпитание др. Панайотова. На всяка манифестация най-отпред маршируваха отличниците, закичени с ленти. Жителите на квартала ни аплодираха. В навечерието на 2 юни се организираше тържествена заря проверка заедно с батковците курсанти от ПЖИ, които имаха с нас шефство. Качени на кулата на читалището войниците изстрелваха прекрасни фойерверки. През 1973/74 г. в квартала започнаха да настъпват неприятни промени. Най-напред направиха 74 училище - начално, нас ни преместиха в 109 ОУ „Хр. Смирненски“ в Робов дол. През 1975/76 започнаха да отчуждават и събарят къщите и да строят ужасните панелни блокове. Това беше голям удар за всички, почти нямаше порта без некролог. През 1979 г. почина и моят баща Славчо Велинов Григоров само 39 години. Брат ми беше само на 14, а аз на 17 и половина години. Трябваше да порасна много бързо и да покажа колко съм силна. Никога не можах да почувствам панелката, с която ни обезщетиха като дом. Баба ми Делка също не можа да свикне да живее в нея, почина през 1982 г. Майка и брат ми за сега са все още там. Аз много отдавна не живея в жк. Хр. Смирненски, който за мен винаги ще си остане СЛАТИНА.

Омъжена съм, имам дъщеря и внук.